И МАМА Е ЧОВЕК

Изкуството да бъдеш “възрастен”

Някой дни успявам да стана половин час преди всички вкъщи, да си направя сутрешната тренировка, след което дори да пия чаша кафе в светлината на пробуждащият се ден.

В други дни едва успявам да стана с децата и набегом подготвяме раници, бутвам им по парче кекс в ръчичките и се изстрелваме от входната врата набегом към градината (за да не изпуснат закуската там 😊).

Някои дни се радвам на порастващите ми, мислещи и чувстващи прекрасни деца. В други – ми идва да плача истерично гледайки ги как порастват … нещо, което ме прави както безкрайно щастлива, така и също толкова тъжна (усещайки как детството им прелита с всяко мигване на очите).

Понякога съм сърдечна и мила, друг път – не чак толкова …

И аз (предполагам както всички останали) имам моменти, в които се чувствам като суперчовек и изкуството да бъда бъзрастен ми се отдава наистина добре. Успрявам да свърша цялата работа (за работа), да пооправя из нас, да сготвя и дори понякога успявам да сгъна прането от пералнята.

В същото време имам и моменти, в които сякаш нищо не ми се получава така, както ми се иска (или както съм планирала предварително). Прането остава на купчини в хола. А вечерният душ го усещам по-скоро като някакво задължение, а не като нещо освежаващо и подготвящо ме за спокоен сън (каквото по принцип е).

През цялото време, обаче, се опитвам с всички сили да бъда най-добрата версия на себе си и да давам всичко, на което съм способна.

И ако това да си възрастен се изразява всъщност в това да се опитваш да се справиш с всичко, което ти се случва, докато все пак живееш и се опитваш да се наслаждаваш на живота си, то значи не се справям толкова зле 😊 А и съществува ли наистина човек, чиито живот да е изпълнен само от върхове и да липсват падини?

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.