“Страх ме беше” – признава си момчето. “И мен”- кимва мама.

Може би няма родител ,който да не иска децата да му израстнат смели, борбени и упорити възрастни. Мисля, че всики правим каквото можем (или сме прочели или чули от някого), за да помогнем на децата да изградят способността да разчитат всяка различна емоция, която изпитват в даден момент, да съумяват да се справят с всяка една от тях по спокоен и рационален начин… и, разбира се, да имат спокойствието и увереността, че могат да споделят всяка болка, радост или страх с нас – техните родители.

Вече не веднъж съм ви споделяла, че у дома използвам в огромна степен помощта на книгите за справяне със страха (напр. “Лошият цар е същински кошмар” или “Необикновената книга за емоциите“). Досега обаче, никога не ми е идвало на ум да обясня на децата, че и аз се страхувам, като уверение и доказателство, че това чувство е съвсем нормално и дори големите го изпитват. Не се бях замисляла, че децата действително забелязват всичко и усещат всяка една емоция на родителите си. И ако тази емоция не е обяснена, те си я обясняват по свой си начин. Това, от своя страна, може да доведе до не ясно и неправилно тълкуване на емоциите на родителя и съответно – грешни изводи за детето.

Такава беше ситуацията у дома, докато не попаднах на книгата “Почти не ме е страх” на Анна Онихимовска, доастигаюа до българския читател благодарение на издателство Ракета.

Книгата е първата от поредица от книги, в които главните герои са Булбес и Ханя Хартийката – две деца с мечти, изпитващи пълния спектър от детски емоции и страхове. За разлика от повечето книги, борещи страховете на децата, “Почти не ме е страх” показва страховете от няколко различни гледни точки (не само детската, но и тази на родителя, на приятеля и други). Децата се влюбиха в книгата, може би именно заради този нюанс. Заради разбирането, че и големите ги е страх; че можеш едновременно да се страхуваш, но и да бъдеш смел.

Още първият прочит предизвика много въпроси и разсъждения. Още докато четях ме стрелнаха с въпроса “Мамо и теб ли те е страх?”. Едва тогава си дадох сметка, как не съм говорила нито с Алекс, нито с Коко, за моите страхове и за това, че аз също изпитвам такива емоции, но се старая да не им позволявам да превземат съзнанието ми. Мисля, че това наистина им помогна да се почувстват по-сигурни и спокойни. Наред с това те самите се престрашиха да споделят какво си мислят, когато закъснея да ги взема от градина. За щастие или не – все още не ми се сърдят, когато закъснявам, но това не им пречи да се страхуват дали ще успея да ги взема преди да затворят градината.

Изобщо не са много хоата, които обичат да говорят за страховете си. Дори и децата (ако съдя по моите) не обичат тази конкретна тема. Да, говорят една идея по-лесно от възрастен за нещата, които ги плашат, но като цяло не е най-любимата им тема. И докато за възрастните изговарянето на глас на даден страх, прави този страх да изглежда по-малък и лесен за преборване, за децата това е в пъти по-силно. И това е така, защото казвайки го, ние (родителите, учителите, педагозите) можем да им помогнем да си обяснят това, което не разбират и съответно да спрат да се страхуват от него. Но това няма как да стане без да дем и ние същата откритост, която получаваме от малчуганите. В това ме увери именно “Почти не ме е страх”. Разговорите … страховете се промениха 100-кратно след първия прочит на книгата, след първия разговор, след първото мое признание, че и аз се страхувам …

Не четем книгата всеки ден. Дори сякаш я четем една идея по-рядко от другите книги, които децата обичат. Но това е така, вероятно защото я четем повече тогава, когато те имат нужда да споделят, да разкажат и да ме попитам мен сега от какво ме е страх (за да получат отново потвърждението, че всеки се страхува от нещо и това е най-норманото нещо на света).

В същото време усещам, че Булбес и Ханя станаха едни от другарчетата на Алекс и Коко, с чиято история успяват да заспиват сравнително по-спокойни и една идея по-малко притеснени от “чудовището от под бюрото”😊 А аз съм щастлива, че имах късмета и щастието аз самата да се срещна тези двама герои, за да ме подсетят, че за да науча децата си да споделят с мен, трябва първо аз да го дам като пример и да споделя с тях 💖