“Записки по небесната механика”, Доменико Дара

Едва ли има човек, който да ме познава и да не знае, че Доменико Дара е може би най-любимият ми съвременен писател. Ако все пак ти, който четеш в момента, не го знаеш – вече го знаеш. Този човек пише … дълбоко. Намира душата ми, както и да се чувствам. Стига до сърцето ми и романите му, макар и меланхолични (а може би и именно заради това) ги усещам като прегръдка от скъп човек. 

---

„Всеки ден, който и да е човек, даже и този, който наглед изобщо не влияе върху всеобщите съдби, се събужда и може да избере чрез поведението си дали да сложи камъче от дин грам върху везната на доброто или на злото. Изглежда дребна работи, но понякога именно малкото грамчета, незначителните камъчета, са тези, които определя вдигането или потъването на везните.“

из “Записки по небесната механика”,
Доменико Дара

---

“Записки по небесната механика” не се различава от първите два в това отношение. Романът връща читателя отново в родното градче на автора – Джирифалко. Ози път, обаче, главният герой не е пощальона (както беше в “Кратък дневник на съвпаденията”), а цели седем нови персонажа. Всеки коренно различно от останалите шест, но в същото време и близки – всеки, намиращ се в преломен момент от живота си; всеки от тях, копнеещ за нещо и молещ звездите за помощ (като всяко човешко същество всъщност). 

Повече за сюжета на самия роман не мога да ви разкажа, защото вярвам, че “Записки по звездната механика”, както “Малинверно” и “Кратък дневник на съвпаденията”, е история, която всеки читател ще усети и преживее различно. Всеки ще намери различно нещо, и ще бъде докоснат от различно нещо (както е с повечето книги, но тук … тук историите, които ни разказва Доменико Дара не са основното. Основното в неговите текстове е това, което се крие между редовете и което се усеща с душата …

---

„В крайна сметка, ако човек помисли добре, животът ни е една верига от недовършени случки; нещата биват прекъснати внезапно, без предупреждение, без никакви предварителни видими белези и точно в това се състои страданието в живота – липсващото сбогуване.”

из “Записки по небесната механика”,
Доменико Дара

---

Редно е, тук да споделя, че докато четях романа, минавах през моя вътрешна борба със света, в които живеем и всичко, което ме заобикаля. Имайки това предвид …  Когато започнах да чета “Записки по небесната механика” първата ми мисъл беше “леле, колко е различен този роман от другите два”. Докато се запознавах с героите, историите им ми се видяха много различни и ми беше невъзможно да намеря общото … след нощта на падащите звезди в романа,  обаче, спрях да чета и започнах да чувствам … и всичко стана неусетно, несъзнателно. Просто в един момент, думите от страниците си проправиха път към нараненото ми сърце и ..  вече не четях, а преживявах романа. 

Сега, когато вече съм прочела целия роман, мога смело да кажа, че да – това е същия автор, същия начин, по който пише … Не мога да степенувам романите му, защото всеки от тях ми е дал нещо и всеки от тях е излекувал някаква част от сърцето ми, но “Записки по небесната механика” е това лекарство, от което имах нужда точно в този момент и след като вече прочетох и “Записки по небесната механика” мога смело да кажа, че едва ли има писател, който да ми е по-любим от Доменико Дара. 

---

„Но после се случва нещо: Плутон и Нептун, които би трябвало да се сблъскат, не го правят, показвайки по този начин, че дори и в безгрешната небесна механика има място за милосърдие.“

из “Записки по небесната механика”,
Доменико Дара

---

Този невероятно земен и топъл човек, просто, пишейки, с всеки свои роман, говори на езика на моята душа … на цялото ми същество всъщност. И достига до всяко кътче от мен, като най-силно и разтърсващо почувствах досега до кътчетата, които съм скрила не само от света, а дори от самата себе си. Чрез романите си, някак, Доменико Дара винаги успява да намери пътища дори до тези незнайки местенца в душата ми и въпреки болезнената прямота, с която стига до тях и изважда всичко на яве, след края на всеки роман, вместо да се чувствам като сдъвкана и изплюта, усещането е като след прераждане … Усещане за нещо ново, чисто и сетло. “Записки по небесната механика” не е изключение в това отношение. Плаках още на първата глава от романа … Плаках и на следващите. Сърцето ми прескачаше ритъм в някои крайно неочаквани моменти, но след последната дума от романа, след като, благодарение на тази непонятна за човека звездна механика, з акоято ни говори Доменико Дара в третия си роман, съм отворила душата си и съм се изправила срещу най-тъмните метенца от нея … след това невероятно пътуване към себе си, към истинското АЗ (не това, което искат да виждат хората и това, в което се опитва да ме напъха света) , след това преживяване – усещам се пречистена 🫶