“Див бряг”, Шарлот Макконъхи
Невероятно пристрастяваща, тази история ме впечатли дори повече, отколкото очаквах. Започнах да чета “Див бряг” без да съм чела анотацията, без никаква идея за какво става въпрос вътре, без никакви очаквания, освен нагласата, че ще е поредното бижу на издателство Лютиче. Признавам си, че често книгите, в които се впускам сляпо, без да знам нищичко за сюжета, темите или автора, са книгите, които успяват да ми вляза дълбоко под кожата и да оставят трайна следа в сърцето ми … и тази не беше по-различна.
Романът проследява едно семейство, което защитава хранилище за семена на отдалечен остров. Остров, който обаче е постоянно изправен пред диви морски бури. Океанът го поглъща малко по малко и съвсем скоро, от острова няма да има и следа. Семейството – баща, двамата му синове и дъщеря му – са единствените на острова, останали да отговарят за защитата на хранилището и съдържанието му. Всичко това се променя, когато една непозната жена неочаквано е изхвърлена на брега по време на поредната морска буря. Коя е тя? Защо е там?
Разказана от гледната точка на всеки от геройте, историята успява да завладее читатела още от началото и го държи в плена си до самия край. Благодарение на множеството гледни точки, авторката ни позволява много точно да си представим всеки един от героите, улавяйки перфектно природата на всеки от тях, вярванията им, мислите и емоциите. И докато в някои други книги се оказвам по-привлечена от определени гледни точки, и откровено не харесвам някои от героите, с радост мога да кажа, че в тази история не е така. От героите до острова, хранилището и животните, всичко се усещаше толкова реално – този уж измислен остров, съществува реално някъде в Антарктическия океан. Можех да си представя дори тревичките, всяко от семената, студа, водата … ТОЛКОВА добре ги е описала Шарлот Макконъхи!
Романът привлича, обаче, не само с прекрасното писане на Шарлот Макконъхи, но и всички въпроси, които поставя; темите, които дава за размисъл. „Див бряг“ изследва невероятно тънката граница между живота и смъртта и изтощителната отговорност да се грижиш за живите през бушуващите опасности на света. Макконъхи изтъква, че сме способни – може би програмирани – да извършваме екстремни актове на саможертва, за да осигурим оцеляването на нашите близки, но също така задава мъчителни въпроси за това какво означава да пускаме децата си в един несигурен свят, застрашен от климатични бедствия и други дебнещи злини. Романът кара читателя да се замисли не само за климата, Земята и какво правим с нея ежедневно, но и по теми като какво е родителството (не само майчинството, аи бащинството), какво е любовта, защо ние, като хора, правим изборите, които правим – независимо дали става въпрос за себе си, за нашите близки, за децата ни, за човечеството като цяло или за нещо съвсем друго… Въпросите, които остават след края … въпроси за това, което дължим един на друг, какво дължим на децата и родителите си, на живите и мъртвите … бъдещето и света, който ще оставим след нас.
Нямам думи да опиша колко силно ме докосна и разтърси този роман .. Роман за загубата, любовта и всичко, което се опитваме да спасим докато земята под краката ни потъва. Роман, за който смело мога да заявя, че е една от най-добрите книги, които съм чела до момента, тази година.
