“Трето царство”, Костадина Костова
Не знам от къде да започна, когато говоря за “Трето царство”. Може би с това, че познавам Костадина Костова, чух и прочетох всичко хубаво, което се каза и написа за романа и подходих към него както с изключително високи очаквания, така и с много страх дали няма да остана разочарована и как ще призная пред човек, когото толкова харесвам, че не съм харесала първата му книга. Мисля, че това беше и причината да отлагам прочитането на “Трето царство” толкова много – повече от 9 месеца след излизането му от печат и получаването на моето си копие (с автограф ☺️). Сега само съжалявам, че не съм се докоснала по-рано до това българско съкровище!
Романът ни пренася по време на третото българско царство, малко след освобождението на Българския от турско робство. Време съпътствано както от борбите на нацията ни за намиране на нашето си място в света, така и с множество вътрешни борби и конфликти. Романът обаче, не е съвсем исторически. За мен поне този роман е … човешки. Покрай историята на малката ни държавица и силният дух на народа ни, Костадина ни прави свидетели на съдбите на четири основни персонажа, които са толкова обрисувани толкова близки и истински, че до края на книгата човек вече ги усеща като семейство ❤️
Съдбите на Вера, Гавраил, Яница и Страхил се преплитат в сложна плетеница от чувства, очаквания и копнежи, разгръщайки се пред читателя с такава помитаща стила, че на мен в края на книгата ми трябваше седмица, за да се събера хилядите парченца от душата си …
“Светулките осветяват пътеки в тъмнината, а когато магията им свърши, човек открива, че няколко стъпки на сляпо могат да го отведат до неочаквани места. Или у дома.”
Каквото и да кажа за този роман ще е малко. Мислех си, че въпреки многото суперлативи от къде ли не, изчаквайки известно време, ще съм готова за това, което ме очаква, но не бях. Сега, когато вече го прочетох, си давам сметка, че и 2 години да бях чакала, пак нямаше да съм подготвена … Дори не мога да опиша кое ми хареса повече – вплитането на националната ни история и то период от нея, който аз изключително много харесвам, изучавала съм допълнително и (до този моменти си мислех, че) познавам добре; или голямата душевност на героите, които макар и живеещи в 19 в. са толкова близки с емоциите, терзанията си до съвременния човек. В същото време любовта им към народа и държавата ни, желанието им освен да са щастливи по отделно, да има щастие за всички с националност българин … Начина, по който е пресъздала Костадина тази любов … Заразяваща е! Даже на моменти се зачудвах кое любов е по-завладяваща – тази между героите или тази към народа и държавата ни.
“Нейните думи бяха по-малко и по-тихи, но стигнаха до всяко кътче на душата му.”
***
“Зад тях народът, почернен като гарваново крило, се прощаваше тихо и през сълзи с един чуждоземен принц, който истински бе милял за него.”
Ако всичко написано до тук не е успяло да ви грабне или например историята на държавата ни и взаимоотношенията между героите на книгата по някакво невероятен стечение на обстоятелствата не могат да ви пленят – то езика, който Костадина Костова използва, със сигурност няма да ви остави безразлични! Предвид колко много преводна литература четем, преводачите, пресъздавайки на български език основния текст, са малко или много ограничени от него. Не само това, но и много български автори използват един определен набор от думи, за да опишат или пресъздадат нещо в историята на романите си. Костадина обаче е използвала цялата пъстрота на езика ни и се е развихрила като дива буря! Невъзможно е да четеш описанията на гледки и чувства и да не ги усетиш. Невъзможно е да прочетеш описанието й на Родопите и да не ги видиш в цялата им прелест; или начина, по който е пресъздала времето, бурите, припекът … и да не усетиш зимния мраз или парещият дъх на лятото.
“А очите й – очите й сякаш поглъщаха цялата светлина в стаята и я отразяваха обратно топла като милувка.”
Иска ми се още много неща да напиша, но истината е, че думите не ми стигат … Всичко е чувства, усещане. Мислех си, че аз минавам през книгите и си взимам това, което е близко до сърцето ми, но с “Трето царство” беше обратното. Романът мина през мен като вихър, докосвайки най-дълбоките кътчета на душата ми и разбивайки ме на хиляди, милиони малки парченца. Парченца, които дори не съм подозирала че се крият у мен … И все още се опитвам да се събера след това преживяване, което е първият роман на Костадина Костова.
Не съм вярвала, че е възможно дебютен роман на български автор да ме грабне толкова силно и да ме накара да чувствам повече отколкото съм си мислила, че е възможно четейки.
