“Нишка”, Виктория Бешлийска
Харесвам книгите на Виктория Бешлийска. Харесва ми не само българщината в тях и любовта към българското, която струи от страниците на нейните книги. Харесва ми най-вече, че не могат да оставят читателя безпристрастен. И Глина, и Сърце са книги, които силно ме разтърсиха и успяха да ме накарат не просто да ги прочета, а да ги усетя със сърцето си.
При така високо вдигната летва, очакванията към третия роман на невероятната ни българска писателка неминуемо, дори в някаква степен и подсъзнателно, стават доста големи. Виктория Бешлийска, обаче не просто ги достигна. Нишка дори надскочи всичко, което си мислех че ще открия на страниците на романа.
Историята в романа преплита съдбите на 7 жени в плетеница от събития, емоции и чувства. И докато предишните романи на писателката ни връщат някъде в миналото и обичаите на страната и народа ни, Нишка не само представя на читателя миналото на една държава и всичко, пред което е трябвало да мине народа й. Третият роман на Виктория Бешлийска представя отражението на това минало в настоящето, разривайки пред читателя съдбите на седем различни жени. Различни, но в същото време свързани помежду си не по кръвна линия (макар за някои от тях и това е валидно), но чрез нишката, която създава един уникален котленски килим.
Романът е истински пленяващ и носи мистицизма и магията на нашето минало, заедно с всичко позволено и забранено от времето след Освобождението. Но заедно с това носи също вяра в бъдещето и надежда за щастие. Историите на Мария, Ружа, Дана, Зорка, Ана, Скарлада и Йова разхождат читателя из три века история и развитие не просто на една държа, но на взаимоотношенията в семейството и между хората в тази държава. Наред с това, романът представя и силата на жената – от това сама да си извоюва сбъдване на най-съкровената си мечта, през това да приеме, че ще я “подарят” на леля й (защото така е редно) и да намери сили в себе си да прости, до това да се осмели да последва сърцето си въпреки семейството, обичаите и това “какво ще кажат другите” …
Мария не висеше между небето и земята. Тя стъпваше по земята, докато носеше небето в себе си.
Голяма част от действието в романа се развива в Елена и околните й махали. Град, който (може би защото е толкова близко до родният ми) чувствам изключително близък на сърцето си.
Елена с малките си улички, работещата безотказно и до днес часовникова кула, къщата на Юрдан Хаджипетков (бащата на Мина Тодорова, която както знаем е голямата любов на Яворов) … Язовир Йовковци, в който аз самата съм се “къпала” като дете, ловила съм раци с дядо ми и съм изкарвала едни от най-щастливите си детски дни по камъните на реките около язовира … Виещите се пътища из Балкана с невероятно красивите гледни, които се разкриват пред очите на пътуващия в този край.
Магично е там, в Балкана. Магични са и малките градчета и селца в неговото подножие. И тази магия Виктория Бешлийска е уловила с такава прецизност и описала с такава душевност, че е невъзможно да не я усетиш през страниците на романа.
Морето е направено от сълзите на Господ, когато е бил далеко от планината.
И не само това! Нишка е не само историята ни – минало и бъдеще; не само силата на духа на жената изобщо или магията на Балкана. Ниша е един поглед навътре, в себе си. Поглед към нас самите, чрез борбите и победите на героините в романа. Вярвам, че всеки, който прочете романа ще намери нещо свое в него – някой спомен с баба; дъх на детство; битка, от която е излязъл победител, или пък такава, която все още води в душата си … Всеки може да открие себе си между страниците на романа. И именно това го прави толкова специален, толкова истински – дишащ и тупкащ със сърцето на читателя…
Когато те гонят призраци и стигнеш до ръба на скалата, можеш само да скочиш. Ако има друг, който скача с тебе, държейки те за ръка, си щастливец.
Може би в определен смисъл именно Нишка е този друг, който подава ръка, за да може читателя да скочи смело в своите лични борби и да излезе някак си победител от тях (без това да му коства човещината в душата му). Ей така я усетих аз тази книга – дълбока, истинска, истинна, караща ме да чувствам всяка една дума, да усещам и виждам всеки описан пейзаж … да живея с героите, но обръщайки поглед към моето истинско АЗ.
Ние, хората, сме звездите на земята, но не всички имаме пламък. Мисля, че разбирам защо Господ се е явил на баба и е заръчал този килим. Искал е да вземем сила от небето, да засветим и да стоим едни до други неизменно, както звездите са се наредили в своите къдрияви съзвездия.
Ако не сте я прочели все още – прочетете я. Ще ми се да вярвам, че точно такива книги, които показват миналото (там, от където сме тръгнали като държава, като народ, като хора, за да стигнем там, където сме днес) някой ден ще се изучават в училище. Защото е важно да помним миналото с неговите възходи и падения, но децата ни няма да могат да го усетят и разберат, ако не им е представено по съвременен начин … А Бешлийска прави точно това – показва ни красотите, които си имаме тук, у нас, така че да може всеки да ги види, без да му трябват специални очила ❤️
