“Малинверно”, Доменико Дара

Преди повече от 2 години, когато прочетох “Малинверно” ми беше невъзможно да говоря за този роман. Знаех само, с този роман Доменико Дара влезе трайно в сърцето ми … Обаче, нямаше как да напиша само това за романа … Знаех, че ще ми е нужно повече време да осъзная как ми се случи и да го облека в думи … Близо 3 години по-късно с новината, че Доменико Дара отново ще идва в България – нямаше как да не се потопя в света на “Малинверно” отново и да се заредя с магията на книгата, преди срещата с невероятния човек, който го е написал този великолепен роман. И не че съм готова да говоря за това уникално преживяване, което е “Малинерно”, не че вече имам нужния ми набор от думи, но … След като го препрочетох си дадох сметка, че никога няма да имам достатъчно богат изказ, никога думите няма да са достатъчни, за да опишат всичко, през което минавам с този роман (а и с другите на същия автор). Затова, реших, че точно преди да видя на живо Доменико Дара, ще опитам да облека в думи моето душевно състояние, с уговорката, че нищо няма да описва истински всичко, през което минах …

Цялата история се развива в малко градче в Калабрия, Тимпамара, където „е построена най-старата хартиена фабрика в Калабрия“ и където „книгите се носят във въздуха, думите на романите и стихотворенията принадлежат на всички, а имената на новородените предполагат мечти и обещания“. Страниците често летят във въздуха, в Тимпамара, носени от вятъра, и разпространяват култура и любов към книгите, историите и магията на четенето. Тимпамара е място, където книгите винаги са имали определена роля и значение в живота на жителите на градчето и то до такава степен, че много от хората всъщност са получили имената си от литературни герои, на които родителите им са се възхищавали по някакъв начин.Читателя вижда светя през магическия поглед на главния герой – Астолфо Малинверно. Той е различен, самотен човек,библиотекарят на града, който от време на време отива до фабрикаа за унищожаване на хартия и прибира книги, в които все още “има живот”. Астолфо ги прибира в библиотеката и им дава нов живот и това му е достатъчно, за да има смисъл животът му. Когато, обаче, пазачът на гробището вече не може да изпълнява задълженията си, кметът на града решава да повери на Малинверно , заедно с грижата за библиотеката, и грижата за гробището. Първоначално Малинверно не иска да приеме тази нова работа, която нарушава ежедневната му рутина, но веднъж поек грижите и за гробището, той постепенно започва да навлиза в един нов свят, сътворен от малки неща, които иначе трудно виждаме в ежедневието си, но които с най-видими именно на гробището. Едно от новите неа, които открива Астолфо е и един анонимен гроб, на който единственото, което говори за човека, погребан там е снимката на едно красиво женско лице. Това предизвиква вниманието на Малинверно. С всеки ден, представяйки си каква е била жената на снимката, той започва да се привързва към въображаемия образ, който си създава за жената. За да не остава безименна, Астолфо решава да я нарече Ема Бовари на едноименната героиня на Гюстав Флобер.

Животът Астолфо Малинверно се преобръща на 180 градуса в момента, в който вижда до гроба на “Ема” жена, която е точно копие на погребаната там.

През целия роман историята на Астолфо се преплита с тази на градчето Тимпамара. Чрез неговите слабости и неговия въображам свят, изпълнен с героите от  любимите му литературни произведения читателя успява да се докосне до тази донякъде приказна, донякъде гротескна реалност на една истински необикновена италианска общност. Общност съставена от всякакви хора, но тези, които читателя вижда и се открояват са именно тези с най-висока душевност и чувствителност към болките и душевността на другите. Срещаме се с възкръсналия Елеа Майера, който след като умира и се събужда отново за нов живот, спира да говори, но сякаш започва да усеща света по-силно и много по-дълбоко под повърхността … Анатолио Корилиано, пък е героя, който ни показва каква е силата на неизживените и ненаправени приживе неща с неговата автобиография. Маргарита и нейната изгубена любов. Любов, която тя отказва да пусне. Любов, която искрено докосва и стяга сърцето (или поне така направи с мен). Срещам се и с Исая Караманте и неговият свят, съставен от звуци и гласове, идващи от отвъдното. Гласове, които все още имат какво да кажат … И в центъра на всички тези изключително чувстващи герои стои Астолфо Малинверно с неговото огромно сърце, с любовта му към книгите, към хората и душите им (и на живите и на мъртвите). С цялата си емоционалност и въображение, именно Астолфо прави Тимпамара толкова необикновено и магично градче.

---

“Винаги се вглеждай в хората много внимателно, Астолфо и обръщай внимание на подробностите. Никой от нас не носи собствената си история изписана на лицето, тя е скрита в невидимите кътчета на кожата.”

---

“Малинверно” е книга, която мога да препрочитам всяга година поне веднъж. Даже, кнога, кояъо имам нуждата да препрочитам отново, защото с всеки прочит ми дава нещо ново и винаги успява да ме докосне толкова дълбоко, че да ме разбърка и подреди едновременно.

И докато при първия прочит, това, което ме докосна най-силно беше факта, че “Малинверно” е книга за книгите…  Книга, към която няма как човек, който обича да чете и познава магичните светове на книгите, да остане безпристрастен. Книга, която е своеобразен поклон през литературата и вечните произведения, моделирали света ни в това, което е днес. За мен “Малинверно” беше един невероятен роман, пълен с възхищение и очарования от книгите; роман за силата на историите, на въображението, на любовта…

Четейки я сега, в емоционалното състояние, в което съм, си давам сметка, че колкото този роман е роман, за любовта … към книгите, към хората, към истински чистите души и сърца, този роман е и един по-лесен и по-поносим разговор за смъртта. Доменико Дара преплита странни и меланхолични истории, които изключително естествено се вливат в основната история, но дават един друг нюанс и усещане на всичко … Защото чрез Астолфо, Доменико Дара отваря една тема табу. Тема, за която не говорим, дали от страх, дали от притеснение или просто защото “ака е прието”. Тема, която в “Малинверно” заема толкова централно място, колкото и книгите, колкото и живота … темата за смъртта. Само че тук тя не е страшна … Не е това, за което “не се говори”. Тук тя е като една тъжна, но дълго търсена и чакана милувка. Приятел, с когото така или иначе трябва да се научим да живеем. Сянка, която присъства във всичко: в настоящето, в миналото и ще я има и в бъдещето; в изгубени мигове и пропуснати възможности; в неща и преживявания, които никога не са били, но и в тези, които са били (дори и само в нашето въображение). Тя е в любовта, която не сме получили и в тази, която ни е била отнета твърде рано. Тя е майчината прегръдка, която няма повече да усетим. Тя е във въздишките на една жена търсеща себе си, в слушалките на мъж, който се опитва да да даде глас на тези, които вече няма да чуем. Изобщо, смъртта е навсякъде, както са и книгите, думите, в Тампамара … И Доменико Дара ни поставя пред лицето на Смъртта в един по-различен и по-магичен образ. Образ, който можем да приемем, с който можем да се съгласим и от който можем, поне докато сме в компанията на Малинверно, да не се страхуваме.  Защото Малинверно, който е своеобразен пазител на душите на мъртвите, напълно разбира същността на смъртта. Той не се страхува да се изправи пред траура, а напротив – очарован е и омагьосан от магическата същност на единственото сигурно нещо в този живот – смъртта…

---

“Струва ни се, че не сме в състояние да се справим с някои особено силни болки, но впоследствие, както показват фактите, от неизбродните меандри на нашия организъм изникват ми иарюрни молекули на издръжливост, които се смесват с кръвните клетки, засилват тялото ни и ни помагат да оцелеем, въпреки изкушението да се предадем. Като че ли природата е наясно точно колко болки може да причини, познава издръжливостта на всеки един от нас и му изпраща съответното количество, което напълва догоре душата, но не я потопява; ние не осъзнаваме колко сме издръжливи, но природата знае това много добре.”

---

И след този цитат сякаш оставам няма … Нямам думи, които да опишат всичко, което е тази книга. Книга, която трябва да бъде изживяна, за да се усети.. Без очаквания, без изисквания. Просто човек трябва да се остави в ръцете на Доменико Дара, в компанияа на Астолфо Малинверно, който ще ви пренесе през различните светове не само на книгите, но и на героите си … и накрая – ще ви даде да се докоснете собствения си вътрешен свят, да го усетите така, както не сте  усещали никога преди.