“Седем години между нас”, Ашли Постън

Много ми харесва как пише Ашли Постън. Под прикритието на лек любовен роман, залага дълбоки и важни теми. Така беше с “Мъртвите романтици”, така е и в “Седем години между нас”.

“Седем години между нас” среща с Клементайн Уест – ръководител на отдела за връзки с обществеността в авторитетно издателство, която преминава през труден период след смъртта на леля си. Работейки на едно и също място през последните 7 години, тя е готова за огромно повишение, което ще отнеме повече часове и отдаденост, повече от времето и живота й. Нейното приключенско сърце, което тя заключва за всякакви емоции след смъртта на леля си, обаче, бавно започва да се раздвижва отново. И това се случва, когато в апартамента на леля й (който Клементайн е наследила от нея) тя се озовава лице в лице с един непознат мъж.

Иуан също е на кръстопът в своя живот, както е и Клементайн. Двамата се срещат в момент, в който той търси възможност за работа в големия град с мечтата да готви в любимия ресторант на дядо си. Тези двама непознати се срещат в този апартамент в едно различно време … защото времето за Клементайн е настоящето, но за Иуан то е седем години по-рано. Могат ли да си помогнат взаимно тези двама объркани и уплашени млади? Дали ще се намерят някога в настоящето? Изобщо, как една такава среща със седем години между тях ще ги промени като хора?

Тази книга е не просто невероятно очарователна, тя  изключително увлекателна и пленяваща. Историята е толкова мила и на моменти сърцераздирателна, че ми беше невъзможно да оставя книгата дори за минута. Прочетох я за ден и половина (може би защото бяха почивни дни и имах тази възможност, но нямах силите да я оставя, докато не видя как ще се развият животите на Клементайн и Иуан). Просто нямаше нещо, което да не ми хареса в нея. Харесах героите, сюжета, сюжетната линия, магическия реализъм, посланията! Особено много харесах посланията, които носи! Всичко в романа е толкова добре измислено, съчетано и написано, че бях погълната от него.

Много ми хареса връзката между Клементайн и нейната леля. Въпреки че Аналия е починала преди събитията в книгата, нейното присъствие е толкова осезаемо, че смело мога да кажа, че и тя си е един пълноправен герой от романа, който присъства през цялата история.

Що се отнася до елемента на пътуването във времето в историята … Може би, ако трябва да се напъна да помисля за нещо, което да не ми е било достатъчно, това би било малко повече информация за апартамента на лелята на Клементайн …Искрено щеше да ми бъде интересно да разбера повече за неговата магия защо я има, от кога, каква му е историята изобщо ☺️

Не мога да не обърна внимание и на това колко хубаво, ясно и истинно Ашли Постън беше описала как човек се справя със загубата на скъп човек и скръбта от това … или да не се справят … Усетих го толкова сурово, истинско (поради етапа от живота, в който се намирам и аз самата) и напълно докосващо, докато четох как Клемънтайн се бори да се справи със загубата на леля си… в смисъл – времето не лекува тези рани, но може би в някаква степен болката става поносима …

Ох, и темата за самоубийството … има ли знаци, които можем да видим? Имаме ли шанс да помогнем на такъв човек, който вече не вижда смисъл в това да живее? … Все едни такива въпроси, на които Ашли Постън не дава отговор, но поставя в светлина, за да им се обърне внимание 🫶

Просто този роман така силно ме грабна, че се оказах неспособена да се концентрирам върху нищо друго. Смях се с глас, плаках, ядосвах се на моменти … пълна палитра от мисли и емоции! Просто Ашли Постън умее да борави невероятно добре с думите, хумора и емоциите и да създава нещо толкова красиво и очарователно, каквото е “Седем години между нас” и аз вече нямам търпение да видя каква ще е следващата й книга 🫣