“Записки по небесната механика”, Доменико Дара
Едва ли има човек, който да ме познава и да не знае, че Доменико Дара е може би най-любимият ми съвременен писател. Ако все пак ти, който четеш в момента, не го знаеш – вече го знаеш. Този човек пише … дълбоко. Намира душата ми, както и да се чувствам. Стига до сърцето ми и романите му, макар и меланхолични (а може би и именно заради това) ги усещам като прегръдка от скъп човек.
“Записки по небесната механика” не се различава от първите два в това отношение. Романът връща читателя отново в родното градче на автора – Джирифалко. Ози път, обаче, главният герой не е пощальона (както беше в “Кратък дневник на съвпаденията”), а цели седем нови персонажа. Всеки коренно различно от останалите шест, но в същото време и близки – всеки, намиращ се в преломен момент от живота си; всеки от тях, копнеещ за нещо и молещ звездите за помощ (като всяко човешко същество всъщност).
Повече за сюжета на самия роман не мога да ви разкажа, защото вярвам, че “Записки по звездната механика”, както “Малинверно” и “Кратък дневник на съвпаденията”, е история, която всеки читател ще усети и преживее различно. Всеки ще намери различно нещо, и ще бъде докоснат от различно нещо (както е с повечето книги, но тук … тук историите, които ни разказва Доменико Дара не са основното. Основното в неговите текстове е това, което се крие между редовете и което се усеща с душата …
Редно е, тук да споделя, че докато четях романа, минавах през моя вътрешна борба със света, в които живеем и всичко, което ме заобикаля. Имайки това предвид … Когато започнах да чета “Записки по небесната механика” първата ми мисъл беше “леле, колко е различен този роман от другите два”. Докато се запознавах с героите, историите им ми се видяха много различни и ми беше невъзможно да намеря общото … след нощта на падащите звезди в романа, обаче, спрях да чета и започнах да чувствам … и всичко стана неусетно, несъзнателно. Просто в един момент, думите от страниците си проправиха път към нараненото ми сърце и .. вече не четях, а преживявах романа.
Сега, когато вече съм прочела целия роман, мога смело да кажа, че да – това е същия автор, същия начин, по който пише … Не мога да степенувам романите му, защото всеки от тях ми е дал нещо и всеки от тях е излекувал някаква част от сърцето ми, но “Записки по небесната механика” е това лекарство, от което имах нужда точно в този момент и след като вече прочетох и “Записки по небесната механика” мога смело да кажа, че едва ли има писател, който да ми е по-любим от Доменико Дара.
Този невероятно земен и топъл човек, просто, пишейки, с всеки свои роман, говори на езика на моята душа … на цялото ми същество всъщност. И достига до всяко кътче от мен, като най-силно и разтърсващо почувствах досега до кътчетата, които съм скрила не само от света, а дори от самата себе си. Чрез романите си, някак, Доменико Дара винаги успява да намери пътища дори до тези незнайки местенца в душата ми и въпреки болезнената прямота, с която стига до тях и изважда всичко на яве, след края на всеки роман, вместо да се чувствам като сдъвкана и изплюта, усещането е като след прераждане … Усещане за нещо ново, чисто и сетло. “Записки по небесната механика” не е изключение в това отношение. Плаках още на първата глава от романа … Плаках и на следващите. Сърцето ми прескачаше ритъм в някои крайно неочаквани моменти, но след последната дума от романа, след като, благодарение на тази непонятна за човека звездна механика, з акоято ни говори Доменико Дара в третия си роман, съм отворила душата си и съм се изправила срещу най-тъмните метенца от нея … след това невероятно пътуване към себе си, към истинското АЗ (не това, което искат да виждат хората и това, в което се опитва да ме напъха света) , след това преживяване – усещам се пречистена 🫶
