детско здраве

Детска ревност

Мисля си, че едва ли има дете, което да има брат или сестра и да не ревнува в някакъв момент вниманието на родителите си. Може би особено трудно е справянето с тази ревност за първото, защото то е било център на внимание за някакво време и не е имало никой, с когото да трябвало да го дели. Второто , третото … те се раждат в среда, в която вече присъства някой и делят вниманието на мама и тати (и всички останали) помежду си. Но за първородното дете това сякаш е различно …

И имайки предвид това, често си мисля и се питам как да направя така, че всяко от децата ми да се усеща обичано и да разбира, че родителят (в случая аз или съпругът ми) няма любимо дете, а обича и двете еднакво.

Наистина, обичам и двамата еднакво много и силно. И двамата ме ядосват еднакво много понякога, просто (за щастие) все още не го правят по едно и също време 😀 Но това не променя обичта ми към прекрасните ми деца и не прави едното по-любимо или по-обичано от другото. Проблемът е, обаче, как да го обясня на мъниците така, че да го разберат и да го повярват.

Да, разговаряме много. Вярвам, че с децата трябва да се говори много и някои неща се налага да се казжат или обяснят хиляди пъти, защото знам че ще дойде моментът, в който вече ще са ме разбрали и ще са осъзнали какво си говорим. С ревността, обаче, мисля, че разговорите не са достатъчни. Както някой беше казал “Нека мъжа ти со доведе втора жена и да ти обяснява, че те обича по същия начин и нищо не се е променило?” Няма да му повярвам, каквото и да ми говори 😀

Децата имат нужда да УСЕЩАТ, че ги обичаме еднакво. Така мисля аз. И тук на помощ идва съвет от Радостина Стоянова (психолог), с която разговарях за тези ми терзания. Радост съветва да се направи някакъв вид рутина или обичай. Всяко от децата е хубаво да има специално отделено време, в което вниманието на родителя да е само за едно от тях. Важно е всяко от децата в семейството да има такова време с всеки от двамата родители, защото в противен случай наистина едно ще получава повече от вниманието на някой от родителите, нали? Също, въпросното време трябва е вкарано в график, т.е. да си има повтораемост всяка седмица за всяко от децата с всеки от родителите. Така децата свикват да си чакат това си време, което е само за тях и да си планират как ще го изкарат.

За по-малките деца е трудно да се ориентират във времето и затова ние използваме календар като отбелязваме по някакъв начин съответния ден, а всеки отминаващ задраскваме или оцветяваме, което да показва на децата, че дните минават и да ги приближава към съответното време с мама или татко.

Не звучи сложно и е възможно дори в забързаното ежедневие, което водим в момента. У дома Алекс има нейното време с тати, по което време пък Коко е с мама. И обратното. Правим какво ли не – от четене на книжки, до разходки, или просто гушкане, повреме на което си говорим/гъделичкаме се. Понякога решаваме на момента, според желанията ни. Друг път планираме предварително и децата знаят какво точно ги очаква. Каквото и да правим, това си е нашето време един за друг с всяко от тях и е толкова хубаво и ценно, че не бих го сменила за друго.

А освен децата, аз самата усещам, че имам нужда от това време с тях по отделно. Имам нужда да мога да фокусирам вниманието си върху всяко от тях и да мога да им дам любовта си с цялата си сила и замах, за да се усетим всички важни, ценни и да бъдем щастливи 😀 Вярвам, че така обогатяваме не само света на децата си, но и нашия – на възрастни. И се зареждаме взаимно 🙂

Leave a Reply

Your email address will not be published.

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.