Не е лично

Днес искам да ви споделя нещо, до което стигнах в огромна степен благодарение на мястото, където работя в момента и хората, с които работя там .. Нещо, което много лесно може да бъде приложено и към това да си родител и вече запозва да ми помага да се справям с емоциите и състоянията на децата …

Не е лично!

Константин, който ляга на пода и започва да се тръшка, само за да види дали ще реагирам и … как ще го направя, ако се случи.

Алексанра, която решава да удари брант си, защото й е взел моливът от ръцете, толчно когато е “правила най-красивата част от рисунката”.

Дори “Няма да съм ти приятел тогава!”, които илизат от устичките на ядосаните ми малки човечета, всъщност не са за мен.

Дори продължаването да правят нещо, за което вече 5 пъти съм помолила да не справят … не е лично.

Да, усеща се много лично. Усеща се много МНОГО лично наистина. И има моменти, в които се усеща не само лично, но е натоварващо и вбесяващо и натъжаващо и изглежда сякаш децата се опитват (буквално) да ми се качат на главата. Да, усеща се сякаш понякога просто се опитват да видят колко време ще ми отнеме да избухна или да се развикам. Сякаш стоят и търсят всякакви хитри начини да изпробват търпениието или спокойствието ми.

Да, изглежда така, но наистина не е.

Децата не искат ядосани родители, които се чудят дали и как да ги заплашат с наказание на висок глас. Те не правят всичко, което правят просто, за да ни разстроят или да ни докарат до лудост… Всичко, което правят, го правят, защото са малки, защото се борят да опознаят и разберат света и емоциите, които изпитват. Те са тъжни, или ядосани, или уплашени, понякога дори разочаровани, притеснени, засрамени … Те са объркани и се борят всяка секунда да се справят с всичко това. Те тестват границите, не тестват нас. Ядосват се на точно тези граници и на последствията от тяхното преминаване, понякога дори се ядосват на нашето поведение, но не са ядосани на нас – техните родители.

И всеки път, когато си позволим (случваше ми се по-често преди, но със сигурност по-рядко сега) да си помислим … да го приемем лично … Всеки път, когато си позволим да потънем в невъзможно дълбокото чувство на вина, защото приемаме държанието им лично – пропускаме да видим “the big picture”. Пропускаме шанса да разберем какво наистина се случва и с какво всъщност се борят децата ни. Пропускаме шанса да им помогнем да се справят по-лесно и по-безаварийно с емоцията или трудността, пред която са се изправили.

Осъзнаването на нещо такова, може тотално да промени гледната точка върху всичко, което се случва… Осъзнаването, че всичко, което правят всъщност не е насочено лично към мен като родител е нещото, което помага и на мен самата да се съм по-добър родител, по-добра майка. Да, разбира се, първата човешка реакция, когато детето сякаш се опитва да ни изпили нервите до невъзможност, е да го приемем лично. Обаче не е. И всеки път, когато се почувствам, че сякаш нещо в държанието на Алекс или на Коко е лично, си повтарям – не е за мен; това им държание не е за мен. Това е техният начин да кажат “мамо, не мога да се справя с това, помогни ми”. Затова поемам дълбоко въздух – бавно и спокойно вдишвам и издишвам; опитвам да преброя мислено поне до 10 (зависи от сериозността на ситуацията, понякога се налага да броя и до повече) и си повтарям, че не е лично. Повтарям си, че това е техния начин да ми поискат помощ и моята работа не е да се обиждам, а да им предложа тази помощ, от която се нуждаят тогава.

Разбира се, не винаги ми се получава. Разбира се, има ситуации, в които е почти невъзможно да не приема държанието им лично. Но си мисля, че всичко е въпрос на навин и гледна точка. И се старая, истински се старая (и с всяко старание, все по-често започва да ми се получава) да не приемам нещата (не само с децата, но и с всики, които ме заобикалят) лично. Защото не е лично и обикновено е свързано с нещо, с което се бори детето (човекът), което реагира по-остро, по-грубо и емоционално.