Две преплетени корони, Рейчъл Гилик

Започнах да чета “Две преплетени корони” веднага след като завърших “Един тъмен прозорец”. То и  такъв край на първата книга от дилогията, нямаше как да не продължа направо към втората , без изобщо да се замисля ☺️

Докато в първата книга Рейчъл Гилиг ни представя магическия свят и ни въвежда в него, сред картите и тяхната символика, във втората книга вече аз лично успях смело да се потопя в историята.

Историята в “Две преплетени корони” продължава точно от там, където завършва “Един тъмен прозорец”, когато Кошмарът превзема съзнанието на Елспет. Гарвин и Бряст успяват да съберат всички карти на Провидението, без последната (безследно изчезнала още преди години) – картата на Двете Елши. Но къде е точно тази карта, знае само един – Кошмарът в главата на Елспет. Предателство, убийсва, задколисни манипулации и един крал, който иска да поправи миналото, за да даден бъдеще на кралството си …

Книгата е меко казано неверояна! Харесах “Един тъмен прозорец много”, но “Две преплетени корони” е … УОУ! Като започнем от магическата система, която Гилиг създава в тази поредица … Дванадесет карти на Провидението, всяка със собствена магия; Черни коне, които предлагат скорост и сила, Огледала, които предлагат невидимост; Кошмари, които предлагат достъп до съзнанието на другите… Мога да продължа безкрайно. Всяка от тези карти беше включена в първата книга и въпреки това Гилиг успява да ги доразвие във втората, показвайки непознат досега потенциал по най-ужасяващия начин … В същото време авторката ни дава един скрит поглед на това как кралят Пастир всъщност ги е направил и какво му е коствало това. С огромно удоволствие се потопих в главите, които ни връщат читателя назад във времето до управлението на краля Пастир, научавайки за повече за семейството му, как е загубил короната си от рода Роуан, как е попаднал в картите и още много, много повече за историята като цяло.

Умението на Гилиг да нагажда историята така, че на задържи вниманието и концентрацията на читателя през цялото пътуване, която е дилогията за Краля Пастир, наистина блесва в “Две преплетени корони”. Толкова много от големите сюжетни моменти и разкрития, на които ставаме свидетели във втората книга, бяха загатнати в още в първата аз през цялото време бях „Ооо… Виждам какво си направила там.“

Героите! Героите минават през такова развитие, че докато харесвах Елспет най-много в първата книга (до някъде и заради пътя, който извървя тя като личност), то във втората се влюбих в образа на Кошмара, в неговаа душевност и историята, която ни показва през погледа на Елспет. Но не само в него, а и … Бряст! Бряст е този герой, който е малко сломен и циничен от ужасните неща, които е преживял през годините, но въпреки всички тези неща, не е позволил сърцето му да се озлоби и да стане жесток. Дори напротив – в крайна сметка продължава да се бори да бъде и да прави добро.

И краят. При фентъзито като жанр краят е нещо основно за това човек да хареца цялата поредица. Той не трябва да бъде твърде предсказуем, но не тябва да оставя и чувство на безпокойство или притеснение за това как ще се разреши историята, но също така трябва да  остави читателя с усещането “Ама, разбира се! Точно това трябва да се случи“. Балансът е труден, но Гилиг успява да постигне това с първата си дилогия! Няма да споделям повече, за да успеете а се насладите на този край. Дори няма да кажа дали беше това, което очаквах или не 😁 Сам ще кажа – “Прочетете тази поредица! Заслужава си всяка минута, която й отделите. И категорично не спирайте след първата книга, защото “Две преплетени корони” е това, което прави поредицаа толкова хубава, пленяваща и уставаща в съзнанието ☺️