“Онова, което умира, никога не си отива. Остава, цялото, в малките неща.”
Изобщо не бях емоционално подготвена за това, което получих от тази книга. Очаквах някакво леко романче, с което да си почине мозъкът ми от другите книги, които прочетох последно време, а то се оказа … бърррр!
В “Мъртвите романтици” е особена, и по шантав начин прекрасна книга за жена, която успява да намери своя път през мъката и тъгата по загубата на близък човек. Флорънс Дей е писател в сянка, който се бори да завърши своят последна книга като писател в сянка за една от най-известните автори на романтични романи. След като ужасна раздяла с “любовта на живота й”, обаче, че вече не вярва в любовта изобщо.
Когато баща й умира, младата писателка в сянка е принудена да се върне в родния си град, от който е избягала преди 10 години. Защо е избягала? Ей тук идва шантавата част – всички в града са й се подигравали заради способността й да вижда призраци. Вече “у дома” Флорънс се натъква на още един призрак: Бенджи Андор, редакторът на нейната последна книга, с чието извършване тя вече много закъснява. Докато Флорънс се занимава с подготовката за погребението на баща си и се свързва отново със скърбящото си семейство, тя се опитва и да помогне на Бенджи да открие своята недовършената работа, за да може да продължи напред – дори ако, опознавайки го по-добре, Флорънс започва все повече да иска той да остане.
Обаче, въпреки забавните нотки на романът, изпълнен до предела на свръхестественото с остроумни забележки и любезни разговори, “Мъртвите романтици” ни гмурва много, много надълбоко в чувствата и емоциите … в това как скръбта и загубата влияят на човека.
Просто не е истина колко реално и истинно можеш да усетиш това дезориентиращо чувство на страх и паника от това, че живота никога вече няма да е същия; че човека, който си прегръщал вчера – днес вече го няма и никога повече няма да можеш да го прегърнеш … Чувство, което всеки, загубил близък човек (какъвто е родител, с който си бил и приятел), още с първите думи успява да разпознае.
Няма да лъжа… поплаках си, докато четях книгата, защото темата за скръбта е и нещо, с което аз лично асе боря да се справя от няколко години. Беше ми истински трудно да прочета именно тези пасажи и да се върна в момента на загубата … но се радвам, че го направих, защото ми помогна да “се справя” в някаква макар и малка стемен със своята лична скръб.
Харесва ми погледа на авторката над точно тази част от живота и намерих някаква сламчица въздух точно в това …
Защото в крайна сметка татко беше прав за любовта. Любовта беше преданна, беше упорита, беше пълна с надежда. (…)
Из “Мъртвите романтици”
Любовта е празник – прочетох с треперлив глас. – Празник на живота и смъртта. Тя остава с вас. Остава, любими мои, дълго след като аз вече няма да съм тук. Заслушайте се, когато вятърът шумоли сред дърветата, и може да ме чуете. Обичам ви.”
Сгънах писмото и прошепнах тихо, сама на себе си, за последен път.
Сбогом, татко.
“Мъртвите романтици” – тук, сега, точно в този момент, в който я четох … беше специална! И аз си взех МНОГО от тази книга. Толкова много за себе си, за душата си, не помня откога не съм си взимала от книга и затова тази, за мен е 5+ ⭐
